Речник

влàча се, -иш се, мин. св. -их се, несв., непрех. 1. Придвижвам се по земята бавно с тътрене, с пълзене; влека се, пълзя. Той бил принуден по целия път до Пазарджик да се влачи на ръцете си. Величков. Косата ѝ се влачела подире ѝ като копринена река и лъщяла като злато. Елин Пелин. || Движа се бавно. Посърнали изглеждаха полетата и далеч по планината се влачеха тъмни мъгли. Йовков. Аз се влача като червей, с последно желание да се измъкна от ямата, от лапите на смъртта. Л. Стоянов. 2. Движа се с мъка поради умора или изтощение; едвам вървя, мъкна се. Той не бягаше, не вървеше, а едвам се влачеше. Йовков. || Прен. За време, живот — бавно протичам, преминавам. Летен ден едвам се влачи, / дълъг път макар да гони. П. П. Славейков. 3. Разг. Неодобр. Постоянно ходя някъде или с някого, без да е необходимо; мъкна се. По цели дни той не похваща нищо, влачи се из кръчмите. Елин Пелин. Откъде се научил, чума да го порази, взе да се влачи у тях. Караславов. Не можах да се отърва от него, все с мене се влачеше. 4. За гъста течност, каша, смола и под. — точа се на нишки. □ Влача се по ума на някого (разг.) — следвам чужди съвети. Влача се в опашката (разг.) — изоставам. Влача се след някого (разг.) — увлякъл съм се по някого.